СЪЩНОСТ И ЗНАЧЕНИЕ НА ПРИКАЗКАТА КАТО ЛИТЕРАТУРЕН ЖАНР

Целта на статията е да покаже как приказките се отразяват на възпитанието на децата на 5-6 години; да убеди читателя, че приказката е предназначена да развие такива черти като любов, състрадание, чувствителност, отзивчивост; приказката допринася за формирането на нравствени представи и морален опит, информира децата за моралните качества на човека и им помага да се справят с трудностите в живота.

Предучилищната възраст е период на активно развитие на нравствените норми, формиране на моралните навици, чувства и взаимоотношения. Тя е най-важният етап в развитието на поведенчески механизми, във формирането на личността на детето в предучилищна възраст като цяло. Това се дължи както на основните промени, които настъпват в психическото и емоционално-волевото развитие на децата в предучилищна възраст, в мотивационната сфера, в общуването с възрастни и връстници, така и на постигнатото ниво на морално възпитание.

Ако родителите не обръщат внимание с какви предмети играе детето, какви книги разглежда или чете, как говори, какво рисува, тогава децата усвояват редица неправилни, изкривени представи, придобиват лоши навици чрез телевизията, интернет, онлайн игри.

Детето получава първите си уроци по морал в семейството. Основният източник на огромното влияние на семейното възпитание е, че в семейството детето вижда, чува, усеща не само как да живее, но и как хората всъщност живеят, какво правят, как се държат един към друг, и възприема техните привички и навици.

Различните автори дават различни определения за приказка. В Българския тълковен речник (Андрейчин, 1973: 787) основното значение на думата „приказка“ е: „разказ, обикнов. народен и безименен, в който възможното, действителното е примесено с невъзможно, фантастично“. Приказка се наричат различни видове устна проза. Оттук идват различни определения за жанровите й особености. А според М. Арнаудов и Йоханес Болте приказка е: “всеки разказ, нахвърлян с поетическо и магическо въображение, всяка чудна история, несвързана в условията на реалния живот, която се слуша с удоволствие от развити и от прости хора, дори когато те я намират за невероятна”.

Според Лаура Таси приказката е „особен литературен жанр, история, разгръщаща се в извън времево и извън пространствено измерение. Действащите лица в такава история са измислени персонажи, попадащи в сложни ситуации и измъкващи се от тях благодарение на помощници, преди всичко надарени с вълшебни свойства. При това коварни злодеи им причиняват трудности, обаче в крайна сметка доброто побеждава“ (Тасси 2007: 152). По-нататък същата авторка отбелязва, че в древността приказки разказвали и на възрастни слушатели, а не само на децата, както е възприето в сегашната практика. Италианската авторка определя приказката като литературен жанр. В същото време тя поставя акцента върху вълшебната приказка, като не отчита съществуването и на други видове приказки.

Основната заслуга на приказката се крие във факта, че по всяко време тя е на страната на всичко, което е правилно, справедливо, добро. И в същото време приказката е непримирим „борец“ със злото, лъжите, агресията. Приказката ненатрапчиво разказва за важни етични категории – добро и зло. Със силата си на въздействие, с ценните си качества хубавата приказка е едно незаменимо средство в работата ни като учители.

В предучилищна възраст въображението на децата се развива бързо, което ясно се разкрива в играта и възприемането на произведения на изкуството. Особено децата в предучилищна възраст харесват приказките. Приказката заема толкова силно място в живота на детето, че някои изследователи наричат ​​предучилищната възраст „ерата на приказките“.

Приказката и легендата са устен поетичен разказ, който в една или друга степен съдържа фантастична измислица. Приказката е на първо място произведение на изкуството; жива, увлекателна, ярка, колоритна, размива границата между реалност и игра, изключително привлекателна за децата и отговаряща на техните психологически особености. Езикът на приказката е прост и затова е достъпен. Сюжетът е прозрачен, но загадъчен и по този начин допринася за развитието на детското въображение. А приказните образи са близки по природа до образите от въображението на децата. Освен това никое дете не обича инструкциите, а приказката не учи директно. Тя си „позволява“ да подскаже как е най-добре да постъпи в дадена ситуация. Приказките са добри, защото нямат дълги и досадни спорове. Разнообразието и интензивността на действието създават постоянен и нестихващ интерес у децата. Приказката допринася за формирането на морални представи у децата, защото почти всички деца се идентифицират с положителни герои, и приказката всеки път показва, че е по-добре да бъдеш добър, отколкото лош, че човек трябва да се стреми да прави добро на хората. В света има много приказки и всички имат различия.

И така, приказките могат да бъдат класифицирани. Във фолклористиката съществуват различни класификации на приказките. Класификацията е необходима преди всичко, за да се разбере националният репертоар от приказки на определен народ. Но е необходима и за сравнителното изучаване на приказките на различни народи.

Сахаров през 40-те години на XIX век се е опитал да приложи класификация към приказките. Принципът бил да се разделят по характера на главните герои: герои, смели хора, глупаци, мъдреци и др. Но да се прилага този принцип е неудобно, тъй като героите на приказките често се променят.

По-късно класификация на приказките е направена от П. В. Владимиров, който разделя всички приказки на три основни типа: животински епос, митове и битови приказки; свежда цялото богатство на сюжетите до четиридесет и един вида. Тази класификация също се е оказала неудобна и не се е утвърдила.

През 20.век се правят промени в класификацията на приказките и се формират няколко групи приказки.

Видове приказки според съдържанието: за животни, битови приказки и вълшебни приказки

Чрез героите животни народът осмива човешките недостатъци и изтъква добродетелите. Често тези приказки напомнят за случки от живота на хората, а животните са изобразени с човешки качества. Децата осъзнават характерите на героите – лисицата е хитра, вълкът – глупав, мечката – великодушна, заекът – страхлив.

Изобразявайки животни, приказката им придава човешки черти, но в същото време улавя и характеризира навици, “начин на живот” и отношението на човека към тях. Някои от по-известните български народни приказки за животни са: “Болен здрав носи”, “Лисицата и щъркелът”, “Мечката и лошата дума” и др.

Приказките, в които се разказва за бита и всекидневието на народа, за неговия труд, за взаимоотношенията в семейството, за живота на бедни и богати, вълнуват силно децата. В тях бедният, но весел и симпатичен герой, чрез остроумието и изобретателността си взема връх над богатия и властника. Такива са всички онези приказки за Хитър Петър, които се превръщат в любими, защото децата разбират значението на това да бъдат остроумни, съобразителни, находчиви и човечни. В тези кратки на пръв поглед истории са скрити истините за човешкото битие и копнежът на хората да проявят своя ум, да покажат, че са по-добри и човечни от богатите, които в приказките са заклеймени като хора с интерес само към богатството. В приказки като “Сливи за смет“, “Златното момиче”, “Неволята“, “Който не работи, не трябва да яде“ детето разбира, че трудът, взаимопомощта са нещата, които движат хората напред. Тези приказки поставят началото в изграждането на естетически вкус, оценка за добро и зло, за красиво и грозно.

Вълшебните приказки се градят на основата на динамичното развитие на действието, смяната на събитията и стремителните действия на героите. За изграждане на вълшебната приказка основен принцип е рязката поляризация на героите, която изгражда и конфликтите в сюжета. Неизменно в края на приказката доброто побеждава злото, при това с помощта на вълшебни сили – вещици, лами, змейове и други.

Видове приказки според начина на създаване

Народната приказка се нарича още фолклорна и се предава устно, от уста на уста, като всеки, който я разказва, я променя според своето виждане за това, което е чул.

Авторовата приказка е плод на творческото въображение на писателя /автора/ и на неговото светоусещане. В своето развитие тя е била в различна степен близка до народната приказка от фолклорен тип, без да губи своята жанрова специфика на литературна приказка. И темите в авторските приказки са свързани с добротата и послушанието, със силата на знанието, горделивостта и скромността, с трудолюбието и мързела и др.

Авторизираната приказка проявява много по-ясно връзките си с фолклорния източник, запазвайки до голяма степен неговия облик и външноформални белези. Но в същото време, като проява на друг тип художествено съзнание и друг начин на съществуване, тя се отличава твърде съществено от своята фолклорна „прародителка”. Много често авторизирана приказка носи названието „преразказана”, но тъй като степента на авторска намеса може да бъде различна, не се касае само за „преразказване”. Много често при създаване на авторизирани приказки авторите ползват не един, а няколко фолклорни сюжетни варианта, създавайки нова творба, при която контаминацията засяга твърде дълбоко структурата на произведението, но при добрите майстори на приказки тя винаги звучи като единно художествено цяло.

Възпитателните функции на приказките се коренят в тяхната жизнена убедителност и емоционално въздействие. Те помагат на децата да разберат какъв е бил животът преди и какъв е сега; какви са взаимоотношенията между хората и техните постъпки; възпитават нравствени и естетически чувства; будят мисълта, обогатяват и разширяват жизнения опит и помагат на децата да вникнат по-добре в разказаното или прочетеното.

Детето в предучилищна възраст не може да устои на техническите предизвикателства на съвременността, но запазва жив и постоянен своя интерес към приказката. Приказката си остава не само най-предлаган, но и най-обичан жанр от малкото детето. Тя отключва детското въображение, заключва страховете, предлага му един нов, непознат свят, удовлетворява вътрешната му потребност да фантазира. Точно затова приказката допълва реалния живот.