Влиянието на структурните модули на социално-психичните компоненти върху езиково-говорното развитие на децата в ранна детска възраст

Общуването е генетично заложена потребност, неудовлетворяването на която води до отрицателен ефект върху цялостното развитие на индивида. Чрез общуването хората обменят идеи, информация  и чувства, достигат важни за тях цели, обсъждат събития, които са минали, или правят планове за бъдещето.

Едно от най-съществените постижения на детското познавателно развитие е усвояването на езика. Езикът е една от най-сложните системи от правила, които човек изучава. Като средство за общуване, той е социално-психологическо явление в историята на човечеството. Усвояването на езика е процес, който протича през целия живот – започва от първите месеци на живота и продължава и през годините на зрялост. Най-бързо процесите на възприемане, мислене, учене се развиват през ранното детство. До шестгодишна възраст децата усвояват произношението, до известна степен граматиката и повече от 90% от основния речников запас на родния си език. Овладените речеви познания те използват, за да предадат на останалите многообразието от потребности, желания, мисли, чувства, идеи и страхове.

Това е един сложен и динамичен по своята същност процес, в който съществена роля има активното взаимодействие на речевата и социалната среда, чрез която детето достига до разнообразие и култура на речево общуване.

Комуникацията може да се определи като осъществяваща се винаги, когато поведението на един индивид или система влияе върху поведението на други индивиди или система. При общуването си в социалния контекст хората използват различни канали за предаване на информация. Езикът е това, което може би най-силно отличава хората от другите живи същества. Когато общуваме, рядко използваме само думите, за да предадем съобщението. Екстралингвистичните, съпътстващите компоненти на комуникацията могат да усилят или да нарушат лингвистичния код.

Понякога в процеса на езиковото овладяване развитието на речта и нейното функциониране се отклоняват от нормата и тогава се появява съответната езикова патология.

Езиковите нарушения са едни от най-широко разпространените разстройства в ранна детска възраст. Те корелират с развитието на базисните психични процеси, с комуникативните умения, с последващи проблеми в ученето и научаването, с особеностите на емоционалното и поведенческото функциониране. Ранната им диагностика и интервенция са изключително важни за по-късното личностно и социално функциониране в юношеството и зрелостта.

Езикът е тясно свързан с всички области от развитието. Забавянето или нарушенията в езиковото функциониране може да повлияе на детското когнитивно, социално, емоционално, сензорно или двигателно развитие, както и обратното. Ето защо при децата с езикови разстройства обикновено се установяват и трудности в останалите сфери, някои от които се оказват доста съществени.

Темата за появата на речта в човешката еволюцията е една от най-спорните от древността и до днес. Независимо от разликата в предположенията на учените, те се обединяват около тезата, че първоначално речта не е била такава, а нечленоразделна, сбор от звуци. Минали са много години от прогреса в анатомията на вокалния тракт, на вътрешното и средното ухо, над контрола на дишане и езика, както и когнитивни промени, за да се усъвършенстват при Homo sapiens.

В хода на човешкото усъвършенстване съотношението между биологичното и социалното у човека търпи видими трансформации. Двата вида съпътсващи фактори са действали едновременно, но относителното значение на социалните съставни компоненти постепенно се е увеличавало.

От древни времена хората са обръщали внимание на речевите нарушения. Към настоящия момент това е обект на науката логопедия (от гр. ”logos” – дума слово, и „paideia“ – обучение, дете). Тя е сравнително млада дисциплина с интердисциплинарен характер и определяна като парамедицинска наука (Милиев, 2011). „Среща на науките за езика, ума и тялото – логопедията е интердисциплинарен мост между лингвистиката, невронауката и педагогиката.“ В нея лингвистика, психология, медицина, педагогика, акустика и слухови науки, медицина/неврология, педагогика/специална педагогика, социология, са области, които се преплитат при диагностика, терапия и изследвания на комуникационните разстройства.

Много изследователи проучват трудностите при формиране на езиковата знакова система и етапите в развитието на говора при децата. Едни от тях защитават тезата, че говорът не е вродена способност на човека. Той е социално детерминиран от условията от онтогенетическото развитие на личността. Езиково-говорното развитие е тясно свързано с физическото и психическото развитие.

Детето усвоява езика като средство за общуване, за взаимодействие с околните, за опознаване на заобикалящия свят, за регулиране на поведението. Формирането на потребност от езиково общуване е социално детерминирано. Детето расте и се развива в конкретна социална и биологическа среда. Говорът се усъвършенства и все повече задоволява нарастващите нужди от словесно общуване. Постепенно усложняващата се за детето социална среда налага използването на по-съвършена система за комуникация.

В основата на усъвършенстването на речевата функционална система стои възприемането на външни стимули чрез различни анализатори от заобикалящата среда (основно речеви). Източник на такива сигнали са предимно възрастните, които се грижат за детето, и тяхната липсата или неправилното подаване може да е основна причина за нарушение на вербалното оформяне на речта.

Казусът с етиологията на езиково-говорните отклонения заема ключово място в логопедичната теория.

Проф. Стамов систематизира етиологическите елементи със следните показатели:

• според механизмите: външни и вътрешни;
• според структурата: органически и функционални;
• според субординация в системата: първични и вторични (морфологически, физиологически, психологически и социални);
• според времето на тяхното въздействие през пре-, пери- и постнаталният период: вродени и придобити;
• според влиянието им върху звената на езиково-говорната функционална система: централно мозъчни и периферни;
• според влиянието им върху йерархическото структурно равнище: морфологическо, физиологическо, психологическо и социално;
• според характера на въздействието на етиологическите фактори: травми, заболявания (органически и функционални), йонизиращи облъчвания, непълноценно хранене, непълноценна социална среда.

Ранната детска възраст се характеризира с повишена чувствителност, емоционалност и уязвимост към различни зависимости на обкръжаващата социална среда. Известно е, че неблагоприятната семейна среда, неадекватните семейни взаимоотношения оказват негативно въздействие върху соматичното и психическото развитие на детето. Много от изследователите сочат, че основните причини за общото неправилно развитие, а от там и на езиково-говорното развитие на децата, произтичат от възпитанието, от спорове, неразбирателство и напрегнатата семейна атмосфера, от неангажиране с родителска отговорност и липса на родителски капацитет.

Особено значение в периода на предучилищната възраст оказват компонентите на микросредата. Езиково-говорната продукция изминава сложна когнитивна и методологична еволюция на сформиране и развитие, на усъвършенстване от началните етапи на онтогенезиса до пълното ѝ оформяне като знакова система. В завършен вид езиково-гласовата активност е динамичен стереотип, комлексна, но и сложна уравновесена система от връзки и проява на външната психическа дейност на човека. Тя се формира в резултат от взаимодействието на личността със социалната и природната среда. Процесите в природата и в обществото се изменят и развиват под въздействието на определени условия, съпътстващи структурни модули. Това влияние може да има както положителен, така и негативен ефект.

Социалната среда в семейството – психоклимат, емоционална интелигентност на родителите, моменти на общуване, особености на вербалната комуникация, култура на общуване – са от особена значимост за развитието на детето в ранния период на неговото детство.

Това провокира инициирането по експериментално изследване, за да се открие ролята на елементите на социално-психичните структури и езиково-говорното развитие на децата в детска възраст (от 4 до 6 год.) като период, в който активно се сформира и активира речева функция и изказване.

Налице са и неблагоприятни дадености на социокултурната среда – иновативен технологичен процес, екранни технологии, интензификация на градския живот, демографско движение, напрежение и ескалация в семейството, конфликти, билингвизъм, алкохолни зависимости, стрес фактори и др.