Игрово общуване и социално-нравствено поведение на децата билингви

Целта на настоящата статия е да представи игровото общуване и връзката със социално-нравственото поведение на деца билингви в предучилищна възраст.

Общуването с околните е интерактивен, творчески процес на взаимна промяна и познание, чрез който се проявяват механизмите на въздействие на социалната среда върху детето. Общуването се отразява върху биологичното и психичното равнище, тъй като то е една от първите прояви на еволюционното наследство на човека. Освен това общуването обуславя субективното възприемане на обективното, създава удовлетвореност от социалните ресурси.

Овладяването на механизмите за общуване позволява на двуезичното дете все по-точно да реагира на динамичната социална среда. Тяхното развитие е следствие както от еволюционната адаптация, така и от активността на детето, организацията и самоорганизацията му на различните равнища. Следователно потребността от социални контакти е не само еволюционно детерминирана, тя е израз на естествения стремеж на всяка личност към самоорганизация – търсене на лично място, личен смисъл, утвърждаване на индивидуалността.

В този смисъл програмните цели, свързвани с общуването и осъзнаването на „Аз-а“, са взаимно допълващи се и тяхното осъществяване в реалната социална практика на детето се обуславя една от друга.

Овладяването на умението за общуване в предучилищна възраст протича на няколко равнища. До 3–4-годишна възраст взаимодействието и съгласуваността на действията между детето и възрастния, а после и между две деца са едни от най-ранно проявяващите се форми на общуване. Децата билингви в този период общуват на майчин език. Активността във взаимодействието осигурява на детето благоприятна позиция в групата и го приобщава по-пълно към околните. Умението за общуване включва и емоционалното отношение на детето към околните, което е свързано както с равнището на социалните преживявания (симпатия, съпреживяване, съчувствие), така и с това, доколко то е в състояние да възприема чуждите преживявания и да се съобразява с тях.

По-нататъшното развитие е в периода на 5-6 години. Умението за общуване води до поява на оценъчно отношение към партньора, което се съпровожда и се влияе взаимно от емоционалното отношение. Оценката допринася за смисловата определеност на взаимоотношенията. Детето използва определени еталони за оценка, които прилага като критерии към поведението и действията на партньорите си. Следователно процесът на усвояване на еталони за оценка е съществен момент в развитието на общуването.

Разбирането и съобразяването на детето с груповите норми, проявите на сътрудничество и доброжелателство затвърдяват позициите на детето и повишават възможностите му за свободен избор и получаване на социална подкрепа (Витанова, 1994).

Важен параметър на общуването е социалната подкрепа – активните социални контакти и привързаност, които детето получава от околните.

Социалната подкрепа оказва благоприятно въздействие върху обективните социални условия, нещо повече – служи като своеобразен буфер на стресовите ситуации, които са неизбежни в живота на детето. Това е така, защото социалната подкрепа обуславя субективното възприемане на обективното, превръща стреса в субективен дистрес, модифицира психичните и физиологичните му ефекти и дори създава удовлетвореност. Следователно социалната подкрепа има ярко изразена адаптивна роля. Обратно – раздялата с възрастен или връстник поражда емоционално неблагополучие, отрицателни усещания, неприятни преживявания и трудно адаптиране. В този смисъл социалната подкрепа има и биологично, и здравно отражение върху детето. Освен това тя е и начин за опознаване на света и на себе си, за намиране на личен смисъл, за утвърждаване на индивидуалността на детето в групата, за запазване на автономността и свободния избор.

Специфичната позиция на детето в играта, определяща се от игровата роля, от игровото правило и от съществуването на две системи на взаимоотношения в играта (игрови и реални), създава благоприятни условия за бързото структуриране на умението за общуване още в предучилищна възраст. Всяка игрова роля или игрово правило, чието изпълнение протича в малката игрова група, изисква съгласуваност на игровите действия, т.е. детето се учи да взаимодейства.

Активността в игровото взаимодействие е условие за постигането на игровата цел (изпълнение на ролята или правилото). Така че самата игрова ситуация, съществуваща субективно за детето, го поставя в активна позиция. Удовлетвореността от проявената активност го подтиква към пренасянето й извън играта. Оценъчната игрова ситуация стимулира оценъчния подход на детето към съиграчите му, които то оценява, използвайки съответни критерии. Тези гледни точки за оценка се създават, променят, обогатяват и преосмислят в процеса на игровите контакти между децата и между детето и възрастния. Тяхното разнообразяване се определя от често променящия се игров замисъл и игрово съдържание, преразпределението на игровите роли и смяната на позициите на детето в игровата ситуация, динамиката в отношението на детето към действията, поведението и ролевото изпълнение на съиграчите, богатството на реалния план на играта и взаимодействието между игровите и реалните социални роли на играещите деца. Благодарение на посочените връзки и отношения съиграчите се оценяват един друг от различни среди, насочват вниманието си към някои свои постъпки и начини на поведение, анализират ги. Всекидневната игрова практика помага на децата да достигнат до обобщения за най-често срещаните форми на поведение, да си създадат мнение за това, кое е добро или лошо, кое е честно или нечестно, какво е съобразителност, изобретателност, доброжелателност, отзивчивост, приятелство и т.н.

Обменът на мнения, който се извършва непринудено въз основа на игровите връзки и отношения, води до създаването на груповите норми. Тяхното осъзнаване и спазване от страна на детето подобрява социалния климат между играещите деца. Възникването на емоционално отношение към партньора и осъзнаването на преживяванията му се благоприятстват в играта от това, че в игрите децата сами създават ситуацията. Това им дава възможност по-добре да вникнат в съдържанието на различните по сюжет ситуации, да възприемат в тях емоционално повече страни и по-лесно да ги диференцират, тъй като различните деца в процеса на общуване различно реагират в сходни моменти. В резултат на това детето започва да се ръководи от общуването си не само от особеностите на ситуацията, но и от емоционалните прояви на заобикалящите го съиграчи. По този начин се преодолява така типичното за предучилищна възраст неправилно пренасяне на влиянието на някои привични ситуации върху възприемането на различни по характер преживявания; възприемането и разбирането на емоционалните явления в играта са значително улеснени, тъй като те съществуват в единство със сътворените от самото дете действия и взаимоотношения. То сравнява непринудено собствените си преживявания с тези на другите деца, анализира всяка емоционална форма и я съотнася към различните преживявания в реален и въображаем план. Всичко това води до постепенното обобщаване на представите за чувствата на хората, което е по-висша предпоставка за разбирането на емоционалните състояния и реакции у околните.

В играта чуждите преживявания придобиват за детето субективна значимост, което е резултат от емоционалната му удовлетвореност от взаимното съгласуване на действията и отношенията. Освен това ролевите взаимоотношения допринасят за непрекъсната смяна на позицията и на взаимната зависимост между играещите деца, което регулира микроклимата в малката група, поддържа благоприятния игров и реален статус на всяко дете и поражда взаимност на симпатиите.

Емоционалните отношения в процеса на игровото общуване включват прояви на симпатии, съпреживяване, съчувствие, привързаност и приятелство между децата. Игровото взаимодействие подтиква детето към преживяване на взаимно обусловени емоционални реакции между две деца. Играта в малката игрова група създава условия на детето да забележи и да разбере някои от неприятните преживявания на съиграчите си. Но то все още се нуждае от помощта на детския учител, който би могъл да му предложи подходящо действие или постъпка, насочени към обекта на съчувствието.

Общуването в играта обикновено се проявява на различно равнище на усвоеност, независимо от еднаквата възраст на децата билингви. Има деца, които трудно влизат в действен контакт с останалите и поради бедните си връзки не осъзнават груповите изисквания, те остават безразлични към тях. Други деца с успех съгласуват действията си, но не проявяват оценъчно отношение, съобразяват се с груповите норми, но малко допринасят за тяхното създаване. Една част от децата добре съгласуват действията си и проявяват активност, имат оценъчно отношение, те са факторите, от които зависи общото мнение в групата.

Социално-нравственото поведение е свързано с овладяването на определени норми, социални и морални правила. Под влияние на игровата ситуация, в която децата билингви реализират игровия замисъл чрез изпълняване на игрови роли, нравствените норми и социалните правила се превръщат в необходимост за тях. Без тях детето не може да постигне игровата цел (пресъздаване на ролевото поведение), поради което външното правило и норма се интериоризират под формата на ситуативна потребност. Като се има предвид възрастовото значение на привичката за затвърдяването на положителните форми на социално-нравствено поведение, може съзнателно и целенасочено да се използват специфични условия в играта. Игровата роля съдържа в себе си определени правила на поведение. Подчинявайки им се спонтанно и непринудено, детето многократно възприема и реализира съответна форма на поведение (то е отзивчиво, смело, добронамерено, услужливо, учтиво и т.н.). По този начин то се упражнява и натрупва опит за социално-нравствено и културно поведение, а това води и до провокиране за общуване с околните и опит за себеизразяване (Сотирова, 2017).

В своя генезис социално-нравствените и културните форми на поведение се проявяват на различно равнище. Отначало те имат чисто ситуативен характер, т.е. произтичат пряко от изискванията на конкретната ситуация. Натрупването на опит за съответно поведение води до появата на привични форми на поведение. Постепенно детето осмисля и разбира същността на определена форма на поведение, придобива обобщена представа или дори понятийна гледна точка за оценка на ситуацията. Най-високото равнище, което се подготвя в предучилищна възраст, е когато поведението произтича от наличието на съответни нравствени качества, социални и културни умения. Тогава ситуацията само провокира, но не определя. Следвайки посочения закономерен ход на развитие, детският учител може да използва различните видове ситуации (битови, игрови, художествено-творчески и др.), за да осигури възможност на детето да извърви пътя на поведенческото си развитие.

Децата билингви на 3-4-годишна възраст е необходимо практически многократно да се упражняват в съответни форми на социално-нравствено и културно поведение. Ситуациите, които ги стимулират, да бъдат разнообразни – планирани и непланирани. Ситуативното поведение да е мотивирано, тъй като само така могат да бъдат затвърдени многократно упражняваните форми на поведение. Различните форми на мотивирано общуване и дейност ще доведат до създаване на социално-нравствен опит на двуезичното дете. На 5-6-годишна възраст, в резултат на натрупания социално-нравствен опит, детето усвоява привични начини за социално, морално и културно поведение. Този етап е много съществен, тъй като социално-нравствената привичка има особено значение в структурата на бъдещото качество.

Следващата стъпка извежда детето към преоткриването на смисъла на различните форми на поведение и към достигането на първоначалното понятийно разбиране. Механизмите, който детският учител може да използва в случая, са няколко. Общувайки на различно равнище, децата билингви натрупват сетивни данни за формите на поведение, преоткриват начините за поведение в различни ситуации, в поведението на околните и в своето собствено. Емпиричните впечатления и сетивните представи постепенно се обединяват около най-важния признак на съответната форма на поведение.

Общувайки с възрастните, детето проверява истинността на своето първоначално обобщение – ако обобщението се потвърди, то става основа за усвояване на съответното социално-нравствено понятие. Обединяването на привичните форми на поведение със съответната обобщена представа и понятие води до придобиване от детето на нравствено качество (в по-горна възраст), което е един своеобразен синтез от привично поведение и вътрешно прието, мотивирано и осъзнато нравствено изискване.