Есето като аргументативен текст в училище

Писането на различен тип съчинения е част от обучението по български език и литература. Особено важно става то от факта, че голяма част от изпитите са писмени и доброто съчинение е условие, без което не може да се постигне успех. В сравнение с останалите учебни дейности (слушане, четене, говорене), чрез които езикът се усвоява съзнателно от ученика в учебния процес, писането е приоритет в практическата дейност на учителя (въпреки че в учебните програми по български език и литература писменото и устното общуване заемат равностойно място). За това безспорно влияе видът на изпитите и фактът, че тези резултати се приемат като критерий за успеваемостта на учениците по предмета Български език и литература. Обучението на учениците в продуциране на аргументативен текст се нуждае от по-голяма привлекателност и гъвкавост, от непрекъснато обновяване, за да може да се ангажира и да се задържа вниманието на ученика, да го мотивира в усилията му.

Есето има своите структурни, семантични и стилистични особености и същевременно есеистичният текст не може да бъде определен нито като художествен, нито като публицистичен, нито като научен. От всички видове писмени съчинения тъкмо при есето се открояват „две взаимносвързани страни – вътрешна, дълбинна, представляваща твореца с определени идейно-естетически възгледи, и външна, повърхнинна, явяваща се организираща за речевата структура на произведението.

В известен смисъл есето се оказва най-добрата форма за осмисляне на ценности и личностно себеоткриване – „философията на човека и човека за философията на живота” . Повечето съвременни изследователи изтъкват „междинността”, „хибридността” на есето като жанр (така оправдават и своя подход към него, а и към авторите на есета). Всяка неясна като форма композиция в проза, казват те, „която не е достатъчно разказ, пътепис или научна статия, но съдържа елементи от всичко това, се определя с неопределената дума „есе”.

За създател на есето се сочи Мишел дьо Монтен, който го налага със своите два тома „Опити” – Essais през 1580 г., съдържащи свободни размисли върху различни страни на човешкото битие, споделен житейски опит, мъдростта на един живот. Читателите започват да се интересуват от есето като източник на човешка мъдрост, като вид човекознание и обществознание. Оказва се обаче, че автор на есе не може да бъде всеки пишещ, а само човек с широка хуманитарна подготовка и осведоменост; човек, притежаващ интелектуалност и интелигентност, богато и подготвено в литературно отношение въображение, индивидуален, прецизен, неповторим начин на изразяване. Или както твърди М. Епщейн „Есето не е единство на мисъл, образ и битие, а именно ОПИТ за тяхното съединяване”. И за да бъде този „Опит” сполучлив, добрият есеист трябва да намери равновесието между мярката и свободата, между формата и мисълта.

Етимологичният анализ на думата „есе” води началото си от фр. глагол assair, който означава опитвам, изпитвам, изпробвам. Самият Монтен е оставил в съчиненията си достатъчно бележки, които подсказват какъв набор от значения се съдържа в избраното от него название. Думата „опит” се използва и в друго значение – на опитване, предприемане на действие с оглед достигане на някакъв резултат; експериментиране. Друго допустимо тълкуване на думата „есе” е опит да се направи нещо за първи път и неокончателно (подлежащо на развитие, преосмисляне, дори преодоляване и отхвърляне). Възможно тълкуване прави и Ханс-Георг Гадамер в своите есета като твърди: „Разговорът с другия, неговите възражения или неговото съгласие, неговото разбиране или неговите недоразумения са всъщност един вид разтваряне на нашата единичност, изпробване на възможното, общност, за постигането на която разумът ни окуражава”.

Всяко есе в този смисъл може да се разглежда и като изпробване на нашата способност да общуваме с другите, да намерим тема, която е, ако не жизненоважна, то поне интересна за събеседниците, да я обсъдим спокойно и уравновесено, може би не от всички, но поне от най-важните й страни, да установим степента на границите на нашата общност с тях, да изградим едно диалогично поле от общи ценности, което в някаква степен, ако не да определи, то да подпомага нашата обща, колективна ориентация в света изобщо и в съвременния свят в частност. Есето е именно това – древен синкретичен жанр за колективна ориентация в действителността.

Българското училище сравнително късно „се вгледа” в есето и го изведе на преден план. В редица западноевропейски страни – Англия, Франция напр., есето се използва не само за обучение в писмена реч, а есеистично съчинение служи и за проверка и оценка на знанията в изпитни условия. У нас късно се осъзна, че есеистичният тип мислене е интегриращ процес, изявяващ личността, че „есеизмът е феномен на съвременната култура”. В този смисъл използването му в учебната практика е възможност за надмогване на тясно училищните рамки, за превръщането му в средство, чрез което ученикът „да ситуира себе си в полето на човешкото”.

Но въпреки това неяснотата по отношение на есето продължава, методическата безпътица – също. Може да се изразим така: ако има нещо в българското училище особено неясно като форма, съдържание и начин на употреба, то това е есето. В учебната практика най-често понятието „есе” се използва от учителите, когато възлагат т.нар. съчинения на свободна тема. Въодушевлението на учениците идва от факта, че се чувстват освободени от определени схеми и принципи за създаване на текст и от демонстриране на литературни знания. „Свободната тема” се възприема като отхвърляне на принудата, като игнориране на знанията, като писане за самото писане. Ако учителят подмине този момент, значи завинаги ще изгуби своите ученици за най-важната особеност на есето: задълженията към него са много повече, отколкото свободата, с която то дарява.

Действително писането на есе изисква максимална свобода при интерпретацията на темата, при изграждане на текста; свобода пишещият да изрази индивидуалността си, а не да възпроизвежда прочетено или чуто; свобода да изгради смислен, пълноценен, оригинален текст, да разсъждава логично, последователно, демонстрирайки знания, обща култура, способност да ги положи в конкретен (и адекватен) литературен, исторически и културен контекст, да си служи с образен език, да излъчва искреност и чувство за собствена значимост на интерпретацията.

Училищното есе обаче е по-специфично. То е текст, който съдържа разсъждения по определена тема въз основа на личния опит на пишещия (житейски, читателски, естетически и в интерес на истината – той не е нито голям, нито богат) с ярко изразена лична позиция и стремеж тя да бъде изказана по интересен начин и убедително защитена. Есето, както и всеки друг вид ученически текст, има своя тема. Темата на есето най-често е свързана с въпрос (проблем), който засяга нравствените качества на хората, техните взаимоотношения, представите им за живота, изкуството, обществото, постиженията на науката, миналото и бъдещето (често провокирани от литературните произведения, които се изучават) и т.н.

Темата може да бъде загатната или посочена в заглавието. Заглавието на есето насочва към темата или към основната теза. То може да бъде формулирано като название, твърдение, въпрос; чрез цитат на интересно изказана от известна личност мисъл, пословица и др. От заглавието зависи и основният подход при изграждането на текста: обосновка на становище; обсъждане или съпоставка на различни възможности, тълкувания, решения; избор на една от предложените позиции и оценки. Съдържанието (размислите на пишещия) също трябва да бъде подчинено на темата и свързано със заглавието. В противен случай текстът няма да съответства на поставената комуникативна задача.

Изложението се изгражда от твърдения, които изразяват мнения, идеи на пишещия; аргументи (доказателства) за потвърждаване на истинността или значимостта на твърденията и примери. При обосноваването (аргументирането) на едно твърдение често се съобщават факти и се изразява мнение за тях. Много важно е изложението да бъде последователно. Това засилва впечатлението за убедителност на изразеното мнение, за яснота на изказа. Последователността се изгражда от няколко типа връзки: последователност във времето; причина – следствие; въпрос – отговор; пример – обобщение; градация. За да получи читателят на едно есе впечатление за завършеност на написаното, наред със съответствието между заглавието и изложението, с последователността в твърденията и доказателствата, от голямо значение е как започва и как завършва текстът (тези етапи са смислово и емоционално по-натоварени).

Констатацията ни поставя пред необходимостта да търсим нови възможности за организиране на обучението в създаване на типове аргументативни текстове в писмена форма, за формиране на ново отношение у ученика към създаване на писмени текстове и умения за добра писмена култура. Учителят и ученикът са пълноценни и равностойни субекти в този процес, в който активно трябва да си партнират.

Началото е въвеждане в темата или в мнението на пишещия по поставения проблем. Авторът избира как да започне своето есе – постепенно или изведнъж да въведе читателя в своята теза. Финалът е заключителният извод, обобщението от написаното по темата. Тук може още веднъж да се потвърди позицията на пишещия, да се завърши с афоризъм или въпрос, провокиращ още размисли и т.н. Като цяло есето трябва да излъчва искрен стремеж за убеждаване на читателя в правотата на споделеното мнение, в личното разбиране на дадена истина.

Най-пълно задоволство пораждат онези есета, които позволяват да се разкрият докрай не един, не два, а всичките три свята, в които есето може да съществува. Волно, с лекота, в тези съвършени творби на изкуството на мисълта и чувството се плъзгат насам и натам между трите полюса на есето – от личното към универсалното, от абстрактното към конкретното, от обективната плоскост към вътрешния опит.