Особености в овладяването на езика и развитието на речта при децата билингви

Целта на настоящата статия е да представи особеностите и предизвикателствата в овладяването на българския език и развитието на комуникативно-речевата активност на деца билингви.

Децата билингви се сблъскват с предизвикателства, свързани с разбирането и използването на два различни езика. Те често се нуждаят от повече време и подкрепа за усвояване на словесни модели и структури. Игровите технологии позволяват на децата да упражняват и усвояват езиковите структури в реални ситуации, като същевременно развиват увереността си в изразяването на мисли и чувства. При децата билингви е важно да се стимулира не само разбирането на речта, но и активно говорене, което може да бъде предизвикателно в двуезична среда.

Изследвания показват, че за тази група деца игровите технологии са сред най-ефективните методи за усвояване на лексикалните и граматичните правила на двата езика. Децата от малцинствените етнически групи обикновено преобладават в ограничената езикова среда на своята общност и в своето ежедневие си служат приоритетно със своя майчин език. Поради липсата на достатъчно контакти с носители на официалния език овладяването му се оказва невъзможно или незадоволително. Те придобиват българския език като втори, след като вече са усвоили майчиния език за нуждите на непосредственото ежедневно общуване. В изследванията у нас тези деца се определят като билингви с доминиращ майчин език или билингви, слабовладеещи български език. Степента на формиране на умения за общуване на официалния език от билингвалните деца зависи от това доколко системни са контактите им с носители на българския език. Фактори в този процес са: непосредственото ежедневно общуване и системното и целенасочено овладяване на езика и развитие на речта в детската градина. Това определя необходимостта от прилагане на специализирани педагогически технологии за подпомагане на билингвалните деца при овладяването на българския език.

Към проблемите на билингвизма (двуезичието) имат отношение редица науки – лингводидактика, етнолингвистика, социолингвистика, сугестопедия, психолингвистика. Предмет на изследване на лингводидактиката е обучението по роден език и обучението по чужд език. Етнолингвистиката изучава взаимовръзките между езика и културата, докато социолингвистиката изследва вариантите на билингвизма, които възникват при използването на:

 Два местни езика (най-често териториалните им диалекти)

 Родния език и езика на регионалното общуване

 Местния език и езика на макропосредника (междунационалния език).

Значими за психолингвистиката са мисловните процеси, лежащи в основата на овладяването на езика и неговото използване. Разграничават се два вида билингвизъм. Симетричен е билингвизмът, когато и двата езика се владеят еднакво добре. В случаите, в които майчиният език е доминантен и обслужва повечето ситуации на общуване, а официалният език се разбира или се говори слабо, става въпрос за асиметричен билингвизъм. Най-общо могат да се очертаят следните възможни конфигурации според степента на владеене на официалния език:

 Владеене само на майчиния език

 Доминиращо владеене на майчиния език и слабо владеене на втория език

 Еднакво добро владеене и на двата езика

 Доминиращо владеене на официалния език и слабо владеене на майчиния език .

Билингвизмът е спонтанен, когато вторият език е усвоен в домашни условия с помощта на единия от родителите, и академичен, когато е научен по-късно в училищните институции. Използването и на двата езика в речевата практика е сложен процес на превключване от един езиков код към друг. Това кодово превключване се подчинява на определени социолингвистични и психологични правила:

 Съгласуване на езиковия избор със социалните фактори;

 Съотнасяне на избора с психологическите фактори, присъщи на вербалното планиране, което предшества речта.

От психолингвистична гледна точка владеенето на майчиния език има важно значение за осъзнаването на втория език, тъй като децата прилагат лингвистичните умения и навици, които са изработили въз основа на материала от родния език. Оптималният път е построяването на такъв алгоритъм на осъзнаване на родната реч, който по-късно може да бъде автоматизиран и пренесен върху втория език. Усвояването на втори език предполага изграждане на система за общуване, пораждаща необходимост от изказване на този език. Необходимостта от овладяване на официалния език на държавата се определя от обстоятелството, че това е езикът на общата комуникация между хората в държавата, респ. езикът, на който се осъществява образованието на подрастващите.

От друга страна, изучаването на официалния език е едновременно с това и процес на усвояване на националната култура и приобщаване към нейните ценности, което определя решаващото му значение за социалната адаптация и образователната интеграция на децата и учениците от малцинствените етноси. Това обяснява факта, че повечето мултикултурни образователни програми обикновено се фокусират върху езика като определящ културен фактор. В методологически и технологичен план обучението трябва да е основано преди всичко на разбирането, че формирането и усъвършенстването на комуникативно-речевата компетентност на учениците билингви зависи от:

 Ситуациите, в които протича обучението по български език като първи, втори и т.н.;

 Социокултурното обкръжение на обучаваните и мотивацията им за изучаване на български език;

 Проучванията за същността и функциите на езиковата подготовка на учениците – равнище на придобитата до момента българска комуникативноречева компетентност;

 Близостта между системата на усвоения (майчиния) език и системата на изучавания (българския) език.

Отчитането на тези условия е важно не само за обучението по български език, тъй като резултатите от овладяването на ключовата компетентност „Общуване на роден (български) език“ се проявяват чрез цялостното социално израстване на обучаваните лица (вкл. чрез степента на осъзнаване на собствената им идентичност) като следствие от обогатяване на езиковия, на комуникативния и на общокултурния им опит. Същевременно не бива да се забравя, че съхраняването на билингвалните особености е изключително важно, т.е. необходимо е детето не само да владее официалния език като средство за социална комуникация, но и да запази и развива равнището на владеене на майчиния си език. Основанията за това се съдържат в обстоятелството, че езикът е важен етнокултурен маркер и като такъв е неотменен елемент на индивидуалната идентичност. Майчиният език е езикът, на който „човек мисли най-добре, най-задълбочено и най-творчески”.

В съвременната научна литература все повече се акцентира върху значението на билингвалното обучение за общото психично развитие на детето, тъй като при добре балансирани социални условия и правилно обучение билингвизмът не само не влияе отрицателно, но дори може да допринесе за развитието на някои интелектуални качества като гъвкавост и креативност. Той създава известни условия за изостряне на вниманието, за формиране на по-добра реактивност на нервната система, за трениране на паметта, волята и мисленето, за стимулиране на творчеството.

Редица изследвания налагат тезата, че билингвите превъзхождат монолингвите, както по отношение на езиковото си развитие, така и по отношение на редица умствени операции (Peal and Lambert, 1962; Cimmins, 1977; Arnberg, 1981; Baker, 2003 и др.). Bialystock (1987) разкрива, че билингвите се справят по-добре от монолингвите, когато определят синтактичната допустимост на сентенции, както и че 4-5-годишните деца билингви развиват представата за число много по-бързо.

У нас още през 1994 г. Б. Ангелов изразява убедеността си в познавателните предимства на двуезичните деца. „Главното предимство на деца, изучаващи два езика, се крие в т.нар. „стил на познанието”, който дава възможност на децата да развиват своето въображение, образно мислене и умение при вземане на съответно решение. Тези деца се отличават с много по-голяма оригиналност… При тях се наблюдава по-гъвкава способност за обучение като резултат от превключването на езиците и използването по този начин на две различни перспективи или разбирания. Двуезичното дете може да бъде субект на по-голям обхват от събития, които обогатяват опита му и ускоряват коефициента на нарастване на познанието му”.

Игровите технологии могат да включват различни видове игри, като ролеви игри, езикови упражнения, състезателни и кооперативни игри. Тези форми предоставят на децата възможности да изразяват мисли, да задават въпроси и да разказват истории, което е съществено за развитието на комуникативно-речевата активност. Например, чрез ролеви игри децата могат да се поставят в различни ситуации, които ги стимулират да използват езика активно и да практикуват комуникационните си умения. Игровите технологии също така осигуряват подкрепяща и безопасна среда, в която децата могат да грешат и да учат от опита си, без да се притесняват от неуспехи. Тази атмосфера е особено важна за децата билингви, които понякога се чувстват несигурни в речевите си умения. Чрез игри те могат да развият увереност и желание за общуване, както и да усвоят различни културни аспекти на езика. Дълбоката връзка между играта и овладяването на езика и развитието на речта на детето е основният аргумент в подкрепа на необходимостта от по-тясно обвързване на педагогическите стратегии в езиковото обучение с играта като централен феномен на детството.

Технологичният подход към игровата дейност в детската градина се основава на същностните черти на дейностните и педагогическите форми на играта и на взаимните влияния между компонентите в системата на игровата дейност. Технологичният подход се различава от методиката на педагогическото ръководство, където акцентът е върху това, което трябва да прави учителят, вместо върху взаимодействието между саморазвитието на собствената игрова дейност на децата и педагогическото й ръководство. Параметрите на игровата технология, разбирана като „системно изграждана процесуално-структурна цялостност от взаимносвързани процедури за целенасочено създаване на дейностните и педагогическите разновидности на играта”, се задават от три модела – целеви, концептуален и организационно-процесуален. Те определят: задачите за развитие на вида игра, задачите за възрастовото развитие, както и дейностите, свързани с диагностика, планиране, контрол и оценка на резултата.