Същност и значение на народната приказка като литературен жанр

В статията е представена приказката като литературен жанр и въздействието и върху детето от предучилищна възраст. Със своята жизнена убедителност и емоционалност приказката, като форма на отражение на действителността чрез художествените образи, помага на подрастващите да опознаят живота, взаимоотношенията между хората и техните постъпки.

Подобно на песента или пословицата приказката е плод на прастаро народно творчество, и то на едно творчество, което има своя определен местен характер и своето трудно за установяване потекло. Дълго време подценявана като обект на народоведски и литературно-естетически интереси, приказката постепенно си е извоювала значително място във вниманието и грижите на фолклориста – песните и обичаите, религиозните вярвания и обредната старина. И ако всички те служат като извор за едно систематично знание за живота, вяра и мисъл на народа, за еволюцията на бита и понятията за света в дадена среда, приказката добива не по-малка стойност и като показател за литературен вкус, мироглед и нравствени потребности на тази среда.

Разликата между приказка, от една страна, и песен или пословица, от друга страна, като главни видове на поетическата традиция у народа, е в това, че докато последните имат що-годе установена форма поради стиха, мелодичния си съпровод или афористичния си израз, приказката се оказва технически по-свободна, като всяка проза, и откъм основните елементи, било мотиви, било отделни черти, много по-подвижна и по-променлива, отколкото кое да е друго словесно произведение, с изключение на заклеймяванията и наричанията.

Между разните видове приказки (фантастични разкази, саги, легенди, битови приказки и басни), както и между приказните репертоари в различните национални или географски области се откриват значителни отлики, които затрудняват донякъде общата характеристика. За съжаление все още няма точна и установена формулировка за приказката като жанр. Различните автори дават различни определения. В литературния енциклопедичен речник определението за приказка е, че тя е един от основните жанрове на устното поетично творчество, епическо, прозаично, художествено произведение с вълшебен, авантюристичен или битов характер с установка на измислица. Приказка се наричат различни видове устна проза. От тук идват различни определения за жанровите й особености. Според М. Арнаудов и Йоханес Болте приказка е: „Всеки разказ, нахвърлян с поетическо и магическо въображение, всяка чудна история, несвързана в условията на реалния живот, която се слуша с удоволствие от развити и от прости хора, дори когато те я намират невероятна“.

Общо погледнато, приказното въображение се характеризира със склонност към свръхопитното и с един наивен мироглед, който стои в странно противоречие с житейската истина. Отнапред е ясно, че творчеството тук иска да задоволи един нравствен идеал, срещу който стоят всички в грубия действителен свят. Склонността към чудото и изключителното е обусловена от жаждата за впечатления, които възбуждат по-силно нервите и държат в постоянно напрежение вниманието. Колкото по-спокойно тече реалният живот и колкото по-малки изненади готви той, толкова по-голяма е нуждата от сензации, създавани изкуствено, преживявани емоционално. Не трябва да се забравя, че приказното творчество е важно за мирогледа в детската възраст, не изпитала още прозата на живота, лишена от уроците на опита и доверчивостта към всички небивалици: ефектното и жестокото за нея са единственото средство, способно да раздвижи въображение и чувствителност. Невероятните фигури, приключения и сцени отстраняват всяка помисъл за по-сериозна психологична анализа или за по-пълни битови картини и появата там би била съвсем неуместна, би само нарушила условната хармония.

За строя на приказката като фантастичен разказ е от значение не толкова характерът на лицата и на основните вътрешни движения, колкото естеството на другите обстоятелства или фактори на интригата. По правило царският син, царската дъщеря или смелият герой, тръгнал да дири щастие и богатство по света, ще бъде затруднен или улеснен в своите домогвания от свръхестествени същества, които могат всичко и които постоянно преобръщат реда на нещата.

В приказките съществува един несъкрушим оптимизъм. Всичко мъчително и криво бива изгладено в края на краищата, за да се накаже низкото и възнагради благородното. Тъкмо тенденция към създаване един идеален свят, гдето могат да намерят своя пълен израз и копнежите за правда и щастие, и желанието да се изживеят безопасно всякакви главоломни приключения, е от меродавно значение за възникване и поддържане на цялата тази посока в творчеството. Приказката има своя определен смисъл, своята особена логика с реда на приключенията и стилизацията на образите. Приказката е плод на една планомерна работа на въображението, тя има начало и край и показва, че въпреки всички отклонения, има единство на фабулата.

Историята на народните приказки е много дълбока и започва още в древността. Те са едни от най-ранните форми на устната литература. Всички култури по света имат свои народни приказки, които са се предавали от уста на уста и от поколение на поколение и представляват неприкосновено наследство на народа. Най-ранните записи на народни приказки датират от древногръцката и древноримската епоха, като Езоповите басни са едни от най-известните. Тези приказки използват животни като герои, за да представят морални принципи и житейски уроци. През Средновековието народните приказки продължават да бъдат предавани от уста на уста и да играят важна роля в културата на селските общности. В тях често се използва езикът на хората, които ги предават, като диалекти, регионални изрази и т.н. Те не са били записвани и обикновено не са имали определен автор. В това време почти всички народни приказки имат морално послание и се използват като средство за образование и морално възпитание на децата.

През 17 век народните приказки стават популярни в Европа, като се появяват първите сборници с народни приказки, като „1001 нощ“ и „Братя Грим“. Тези сборници съдържат множество народни приказки, които са преработени и адаптирани, за да бъдат по-подходящи за деца. През 19 век народните приказки се превръщат в един от най-популярните жанрове в литературата. Оттогава насам народните приказки са били превеждани на множество езици и са се превърнали в световно културно наследство.

Днес народните приказки продължават да играят важна роля в нравственото възпитание на децата и да се използват като средство за промотиране на културното наследство на различните народности по света. Една от основните причини за популярността на народните приказки е, че те са универсални и могат да бъдат разбрани от всяка култура и език. Те съдържат морални уроци и житейска мъдрост, които са от значение за всеки човек, независимо от възраст и култура. В народните приказки са използвани символи и метафори, които са лесни за разбиране и които помагат на децата да развият своето въображение и творчески потенциал. Те също така помагат на децата да усвоят определени морални принципи и ценности, като справедливост, доброта, трудолюбие и толерантност.

Народните приказки обикновено предават послание за ярко изразени морални ценности, като уважение към възрастните, доброта, честност и други. Героите в народните приказки са обикновено непретенциозни хора, които попадат в различни затруднения и успяват да ги преодолеят по труден, но честен начин. Народните приказки често използват магически елементи и образи, като зли вещици, добри фен и др.

Хубавата книга радва и вълнува детето. Тя го завладява с живите образи, със звучната поетическа реч и буди у него най-различни чувства и желания. Художественото произведение активизира и развива детската реч, прави я по-богата и съдържателна, по-жива и изразителна. Поставя се начало в изграждането на естетически вкус, на оценка за добро и зло, за красиво и грозно, формира се нравственият облик на детето.